Републиканците умират бавно, с малки изключения!

Има тих начин, по който демокрацията умира. Не с преврати, не с полиция и войници на улицата, а с малки изключения, с привидно невинни отбягвания, с временна “резолюция” става обичайна.

Така, малко по малко, институциите, които са предназначени да защитават свободата, стават инструменти, които да я отслабят.

В Унгария Виктор Орбан не е дошъл на власт с насилие. Тя дойде с обещанието за стабилност и “национален суверенитет”. Тя започна с някои технически промени, с няколко нови правила за избор “right”. Нито един акт не изглеждаше фатален. Орбан обаче изгради система, която запазва възгледа за демокрацията, с парламента, изборите и знамето, но не и душата му. Държавата остава, републиката е празна.

В Сърбия Александър Вучич не промени конституцията, промени политическия живот. Опозицията остана на бюлетината, но изчезна от екраните. Протестът беше разрешен, но беше празен от значение. Сърбия, както описва Льо Монд, се превърна в лаборатория на нов авторитаризъм, където се провеждат избори, но властта не се променя.

В Индия Нарендра Моде колонизира демокрацията с чувства. Тя не спря свободните медии, направи го ненужно чрез емоционална пропаганда и национализъм, които изпълват общественото пространство и социалните мрежи. Индия все още гласува, но гласуването става ритуал, а не контрол над властта. Когато вярата се превръща в идеология и критика в измяна, демокрацията вече не е система, а олтар на властта.

Орбан, Вучич, Моди, всичките три версии на една и съща история. Първото престъпление беше представено като необходимост, второто като правда, третото като волята на народа. И когато хората научат, че всяко престъпление е направено за тяхно добро “, тогава законът започва да се плъзга в калта на произволно. Краят на модерните републики започва на този слайд.

Ето защо трябва да бъдем шумни, когато правителство, избрано от последния законодателен орган, предлага бюджета за следващата година. Това не е просто финансов акт, а политически сигнал. Това е моментът, в който изпълнителната власт проектира бъдещето без мандат, като прехвърля волята на суверена от Парламента към себе си.

В Конституцията на Република Косово член 4 е сърцето на системата: Събранието прави законите, правителството прилага, съдебната власт. Не е форма, а дъх. Когато едната страна получи компетенциите на другата, дори и в името на “фискална стабилност”, това не е ефективност, но е деформация. Републиката живее само докато силите се ограничават един друг.

В този смисъл “непрекъснатостта на състоянието” не е извинение за преодоляване на мандата. Законът предсказа това. Законът за управление на публичните финанси ясно гласи: При липсата на нов бюджет старият се удължава с няколко месеца, с решението на Парламента, а не с правителствен указ. Държавата има механизъм, няма криза.

Демокрацията е много точна машина. Мерките са малки правила, парламентарен контрол, фискална прозрачност, институционално разделение. Всеки персонал поддържа системата балансирана. Когато запасът се отстранява, колата се разхожда, но трепери с малко. Когато някои жирафи бъдат премахнати, той се движи треперещ, докато един ден падне. И когато падне, не пада отвън, а отвътре, от премахването на стълбовете, умората на материала, от чувството за наследяване, което кара властта да забравя, че е временно.

В Унгария, Сърбия, Индия и сега в някои уморени демокрации на Запада изключването се превърна в норма. Първо за ефективност, след това за национален интерес, накрая за “състояние”. Така възниква нов авторитаризъм, чисти ръце и уморена съвест.

Косово трябва да намери себе си. Защото този дебат не е за бюджета, а за душата на Републиката. Не е за публични финанси, а за институционалната честност.

И за да се запази това, големите думи се нуждаят от ежедневни реакции. Трябва да се научим да не преминаваме през първото нарушение с мълчание, защото то определя дали все още имаме републиката или само нейната илюзия.

Първо идва безразличието, после възхищението за “стабилност”, и накрая се събуждаме в свят, който познава свободата като ценност, но като пречка. Свободата пада от апатията, от мълчанието на тези, които вярват, че се срещат с никой, който да защитава. И когато законът се разглежда като бариера, а не защита, републиката започва да пада от себе си.