LITT

Много народи са поробени от насилие.

Други хора са поробени от глад.

Но има и народи, които са поробени от патологичната нужда да се покланят на някого.

Последната е най-сложната форма на плен, защото е направена без външни белезници. Човекът сам ги свързва.

С удоволствие. С ентусиазъм. Дори с морален екстаз.

Ерих Фроми разбираше този ужас много преди съвременния свят да навлезе в епохата на емоционалния популизъм.

В книгата “Arratia Freedom” той пише, че съвременният човек, след като е освободен от една власт, инстинктивно започва да търси друга.

Не защото не искаш свободата като идея, а защото свободата е онтологично бреме. Свободата изисква съзнание и отговорност. Свободата изисква титанийски кураж, за да живееш без духовен учител.

Повечето хора не могат да се справят с това метафизично безпокойство.

Затова Фроми казал, че много хора бягат от свободата, сякаш жадните бягат от пустинята към първата сянка, която той обещава за вода. Дори водата да е отрова.

Косово днес се превърна в дива лаборатория на тази психологическа трагедия.

Обществото е разделено от постоянния преход.

Обществото уморено от историческите очаквания.

Разстроен от циклично разочарование.

Разочарован между мита за държавността и реалността на колективната празнота.

В това състояние на гражданска умора гражданите вече не се интересуват от институциите. Институциите изискват търпение, демократична култура и интелектуална сдържаност, а уморените хора вече нямат енергията за такива луксове на цивилизацията.

В тези моменти хората започват да търсят спасителната си фигура.

Да търси човек, на когото може да постави страх, несигурност, гняв и фаталистична форма дори на собственото си съществуване.

Така възниква емоционален авторитаризъм.

Не на диктатора, а на колективната нужда от диктатори.

Frommim нарича това “авторитарен характер” означава, че индивидът, който коленичи на власт, но също така упражнява агресия срещу всеки, който не коленичи с него. Това е парадоксална психология, където подчинението се възприема като сила и свободна мисъл като заплаха.

Това ли виждаме всеки ден в Косово?

Днес такъв политически лидер вече не се третира като временен държавен администратор, а като месианска фигура, като морален авторитет и като емоционален посредник между тълпата и значението на нейното политическо съществуване.

Неговият поддръжник вече не пита дали политиката му функционира?

Този поддръжник просто се интересува дали се чувства спасен чрез този лидер?

След като това се случи, политиката не продължава да остава институционална рационалност, а се превръща в колективна литургия.

Погледнете внимателно съвременната милиция.

Той не е идеологически.

Той е психосексуален.

Фроми ни разказа за политическия секуларизъм, необходимостта на индивида да се подчини на висша сила и същевременно да упражнява тази власт над другите.

Затова бойците са толкова агресивни.

Не защото са силни.

Но само защото се чувстват малки.

Човек, който чувства онтологична празнота в себе си, изисква да я напълни с племенна идентификация. И колкото по-празен е индивидът, толкова по-фанатичен става нуждата му от принадлежност.

Не е изненадващо, че днес в Косово всяка критика към лидера се възприема като богохулство. Всяко несъгласие с него като политическа ерес на всяка автономна мисъл като морална измяна.

Защото проблемът вече не е политически.

Сега проблемът е антропологичен.

Нашето общество постепенно губи способността си да живее без култа на фигура. И не съм сигурен дали е имал такива умения.

Затова публичният дебат се превърна в емоционална истерия. Вече нямаме конфронтация на идеи, а колективни ритуали на лоялност. Фактите нямат тежест. Вече не разсъждаваме на гражданите, но тълпата търси емоционално потвърждение на вярванията, които вече са завършили.

Така се случва най-елегантното бедствие на съвременния авторитаризъм, когато хората започват да се отказват от свободата, не от страх, а от любов.

От любов към водача.

За тълпата.

За наркотичното чувство за принадлежност.

Frommmi осъзна, че най-опасните диктатури не са тези, които управляват тялото, а тези, които колонизират медиуми.

При тези условия Косово днес рискува не само политически авторитаризъм.

Косово днес рискува емоционално робство.

Ситуацията, в която индивидът вече не мисли за истината, а само за хармония с идеологическия си лъч. Тази ситуация, в която критичното мислене се възприема като морално отклонение. Където разузнаването започва да се счита за арогантност, а робството се продава като патриотизъм.

Борихме се героично, за да бъдем освободени от чужд владетел, но продължаваме да се страхуваме от свободата.

Защото обичаме подчинението!